Бюлетин на Шведското психоаналитично общество № 39, есента на 2005 г.
Във връзка с 10-годишнината от основаването на Българско психоаналитично общество публикуваме това интервю от 2005 г. с една от най-значимите фигури за създаването на нашето общество, д-р Николай Колев. Д-р Колев е почетен член на БПО, психиатър, обучаващ аналитик от Шведското психоаналитично общество, благодарение на когото за първи път става възможно провеждането на обучителна психоанализа в България. Неговата роля като психоаналитик и супервизор на много от първите български аналитици е неоценима. Интервюто има историческа стойност и показва нещо от неговия богат професионален и личен опит, както и погледа му към „предисторията“ на БПО. Благодарим на д-р Колев за предложението и съгласието този текст да бъде публикуван на нашия уебсайт!
АЗ ВЯРВАМ В БЪДЕЩЕТО НА ПСИХОАНАЛИЗАТА
Николай Колев,
интервюиран от Кристина Пенялоса (Cristina Peñaloza). Тя израства в Аржентина и завършва психология в Буенос Айрес, след което имигрира в Швеция. Понастоящем води курс по клайнианска анализа с деца в Психоаналитичния институт в Стокхолм.
Аз вярвам в Николай
Аз не съм песимист, аз вярвам в психоанализата! – казва Николай в нашия разговор. Вглеждам се в него и си казвам: „Аз вярвам в Николай!”. По време на моето психоаналитично обучение той бе един от учителите, който със страст и убедителност можеше да представи Фройдовите идеи, оживени чрез неговия богат клиничен опит. Отскоро завърнал се от България, където престоят му далеч надхвърля три и половина години, за да обхване историята на целия му живот, аз се срещам с него, за да разговаряме за психоанализата, за неговите преживявания в България и Швеция и за въпроса: – Къде всъщност се намира „родината” на човек, който е бил тъй дълго далеч от собствената си страна и е устроил живота си някъде другаде?
Н. К.: Не беше лесно решение – казва замислен Николай. – Да тръгнеш на път, да преустановиш частната си практика, да се разделиш със семейството си – всичко това бе болезнено; освен това да поемеш отговорността за провеждане на дидактична анализа в България. Същевременно имаш усещането, че правиш нещо важно и допринасяш с нещо ценно за страната, от която произхождаш; да се върнеш и „да дадеш нещо добро на мама”.
С изключение на Унгария, където аналитиците можеха да работят тихомълком даже при комунизма, психоанализата бе дамгосана и забранена във всички страни от Източния блок чак до падането на Берлинската стена през 1989. Тогава започна един дълъг процес на възстановяване, най-напред в Полша и Чехословакия, след това и в другите страни. Даже бивша Югославия бе закъсняла в това отношение, но сега Сърбия притежава едно жизнено и с богат опит психоаналитично общество, което може да бъде от полза и за България. Психолози и лекари от бившите комунистически страни започнаха да се обучават в Западна Европа чрез така наречената шатъл-анализа. Кандидатът пътува за няколко седмици или за един-два месеца при съответен аналитик, за да ходи на психоанализа два пъти дневно пет-шест пъти седмично. Можете да си представите каква жертва на време и пари изисква от кандидатите подобна анализа… Това правеха и правят все още руснаци, румънци, чехи, хървати, балтийци, словаци и други. Двама аналитици бяха неуморно ангажирани през 90-те години с изграждането на психоанализата в Източна Европа и Русия – Джон Кафка (John Kafka) от Вашингтон и най-вече Хан Грьон-Пракен (Han Groen-Prakken) от Амстердам.
К. П.: Как възникна идеята да заминеш за България и да работиш там?
Н.К.: Аз изнесох доклад пред Годишната конференция на Българската психиатрична асоциация в София на 24-26 септември 1999 г., на тема: „Понятието за архаичното пространство и неговата клинична употреба в психопатологията”.
През 1995 г. за пръв път в България идва група психоаналитици от Париж с най-виден представител Жерар Люка (Gérard Lucas) от центъра „Алфред Бине” (“Alfred Binet”). Те посещават София два пъти годишно и изнасят теоретични доклади в университета за лекари и психолози. Представяли са различни случаи на психоанализа в стремеж да развият психоаналитичното мислене всред участващите в дискусиите.
Така че интересът да се изучава психоанализа в България беше голям.
След моята лекция една група лекари и психолози ме поканиха да разискваме въпроса дали е възможно да поема тяхната лична анализа като първата и най-съществената част от тяхното психоаналитично обучение. Това ме стимулира да се свържа с Международната психоаналитична асоциация (IPA), от която получих възторжен отговор за един такъв принос към развитието на психоанализата в България.
През втората половина на 90-те години група лаканианци начело с Патрик Дьоларош (Patrick Delaroche) са се опитали да повлияят на психоаналитично заинтересованите в България. Дьоларош не бе краен лаканианец и принадлежеше към групата „Аналитично пространство” (“L’espace analytique”). Преди моето идване в България двама души са били в странство, за да се обучават за психоаналитици; един мъж психолог заминава през 80-те години за Париж и се завръща през 1999 г.; една жена-лекар е потърсила обучение в Амстердам през 2000 г. Тази жена колега се анализира в Белград от Тамара Щайнер Попович (Tamara Steiner Popović) и аз я супервизирам за един аналитичен случай от разстояние. Всяка неделя говорим по телефона. Правя това безплатно, защото се оказва много скъпо да се води един час телефонен разговор. Българският психолог, който се е обучил в Парижкото психоаналитично общество (Société psychoanalytique de Paris) беше завършил теоретичното си обучение и бе готов с контролните си случаи, но не бе член на дружеството. Парижките аналитици изглежда бяха по-рестриктивни и той стана член на Международната психоаналитична асоциация (IPA) чак през 2004 г. по време на конгреса в Ню Орлиънс. Този психолог се намираше в една особена ситуация. Той можеше да преподава, но формално не можеше да има пациенти, понеже не бе член на някое психоаналитично общество. Все пак той преподаваше в Нов български университет, имаше пост на лектор и водеше амбициозни курсове по теория и дискусии на психоаналитични случаи. Един от психолозите в България бе направил докторат в Оксфорд и поддържаше контакти с Хана Сигъл (Hanna Segal) и други водещи клайнианци.
К. П.: Имаше ли преведена психоаналитична литература на български, когато дойде в България?
Н. К.: През 90-те години значителна част от Фройдовите трудове бяха преведени на български. През 1990 г. е излязло „Въведение в психоанализата” с превод на всички лекции, включително лекцията за мирогледа с критиката на болшевизма. „Три студии върху теорията за сексуалността” излиза в отделен сборник върху психология на сексуалността, едно съответствие на шведското издание на Людвиг Игра (Ludvig Ygra) като съставител. Други преведени книги бяха „Да се учим от пациента“ („On Learning from the Patient”) на Патрик Кейсмънт (Patrick Casement) и „Кора и ядро“ („L’ecórce et le noyau”) на Никола Абраам и Мария Торок (Nicolas Abraham et Maria Torok). По-късно излязоха преводи с различно качество. Възможно е тези текстове да бъдат преразгледани отново, след като „Речникът на психоанализата“ на Лапланш и Понталис (Laplanche et Pontalis) бъде преведен на български. Психологът, учил в Оксфорд, редактира един том с най-важните трудове на Мелани Клайн (Melanie Klein) с предговор на Хана Сигъл (Hanna Segal). Други преведени книги бяха „Игра и реалност“ („Play and Reality”) на Доналд Уиникот (Donald Winicott), повечето книги на Ерих Фром (Erich Fromm) и „Речник на психоанализата“ („Dictionnaire de la psychanalyse”) на Елизабет Рудинeско и Мишел Плон (Elizabeth Roudinesco et Michel Plon). Един български психиатър, живущ в САЩ, е имал контакти с Чарлс Бренър (Charles Brenner) и е превел неговата книга „Увод в психоанализата“ („An Elementary Textbook of Psychoanalysis”), която всички четяха.
Противоречия между две групи
Н. К.: Преди да дойда в България, както вече споменах, имах контакт се една група, която се оказа британски ориентирана и се състоеше от трима лекари и двама психолози. Съществуваше също една френскоговоряща група, която се състоеше от пет члена (четирима психолози и един лекар). И двете групи са имали контакт с Международната психоаналитична асоциация (IPA), но са били взаимно антагонистично настроени. Беше досадно да наблюдавам разрушителните процеси, възникнали между тези групи. Всички тези кандидати ходеха на анализа при мен, с изключение на един от лекарите в британската група, който се анализираше в Белград. Имах общо девет анализанти. През 2000 г. се основа Психоаналитичният институт за Източна Еврояпа („Psychoanalytic Institute for Eastern Europe”) с директор Паоло Фонда (Paolo Fonda) от Италия. В тази институция са ангажирани и много известни аналитици, между които Айра Лайне (Aira Laine) от Финландия и Жилбер Диаткин (Gilbert Diatkine) от Франция, двамата като асоциирани директори по обучението, Тамара Щайнер Попович (Tamara Steiner Popović) като асоцииран директор по работа в общността (outreach teaching) и Габор Сьони (Gábor Szöny) от Унгария като асоцииран директор по изследователската работа. Британски ориентираната група започна да пътува за Амстердам няколко пъти годишно. Кандидатите плащаха само пътуването, а храна и квартира получаваха от холандските колеги. Това бе много симпатично и великодушно от страна на холандците. Семинарите бяха на високо ниво с изобилие от литературни проучвания. Френската група бе изненадана, че „британците” пътуваха до Амстердам, за да се обучават. Едно щастливо разрешение за френската група беше, че френски аналитици от Парижкото психоаналитично общество (Société psychanalytique de Paris) започнаха да идват редовно в България. Те бяха поканени в Софийския университет по силата на един договор с френската държава, за да обучават малката група, но същевременно и да изнасят лекции по психоанализа за студенти.
Интересно бе за мен да видя при анализата на българските кандидати (пък и не само при тях) как конфликтите се разкриваха не само на групово ниво, не само между групите, но и в една и съща група на индивидуално ниво. Чувства на ревност и съперничество между братя и сестри се разкриваха най-често. Един от кандидатите например можа да открие как неговите атаки към по-млад колега от същата група бяха повторение на атаките, насочени в миналото към собствения му по-малък брат. Той можеше да си спомни ясно думите на майка му, когато е бил много малък: „Спри да се караш с бебето!”.
Една интензивна и сложна работа
Н. К.: Аз бях в България за три и половина години. Това бе интензивна работа с девет анализанти, четири пъти седмично. Рамката за аналитична работа беше ясна и съществуваше последователност. Сътрудничеството бе добро и всички възприемаха сериозно съвместната задача за обучителна анализа.
В края на моето пребиваване в София бях обхванат от противоречиви чувства. Бях привършил моята работа, исках да се завърна в Швеция, при семейство и приятели и едновременно с това бе трудно да изоставя всичко, да прекъсна създадените много емоционални връзки. За мен бе тежко преживяване да привърша отведнъж девет анализи и една супервизия. Може би трябваше да остана пет или шест години там.
К. П.: Не мислиш ли, че можеше все така да се чувстваш затруднен – касае се за много раздели: с хората, със страната, с твоето минало?
Н. К.: Мисля, че си права. Разделите са неминуеми и все така болезнени, независимо дали са след три, четири или повече години. По-възрастни шведски колеги са споделяли с мен, че и в аналитика се проявява преходно чувство на загуба и депресивност при привършване на една анализа, а аз, както казах, трябваше да привърша изведнъж девет.
К. П.: Къде е „родината”?
Н. К.: Като се замисля, и аз се питам: „Къде е родината?”. Дойдох в Швеция през 1968 г., така че половината си живот съм прекарал в тази страна. Като се завърнах в България след толкова години, за да пребивавам там за по-дълго, си дадох сметка колко много неща ми липсват, до каква степен всичко е променено за добро или лошо. България не е същата като тази, която напуснах.
К. П.: Ти самият не си същият.
Н. К.: Вярно е. Говоря си често с един близък приятел от детството, който живее в Канада и заедно неведнъж констатирахме, че нашата България е загубена за нас, много хора ги няма, близки, приятели, всичко се е променило. Най-ценното за мен е в Швеция: деца, семейство, работа.
При идването ми в Швеция през 1968 г. аз бях специалист по психиатрия. Бях работил в Университетската клиника в София като клиничен ординатор, а след 1965 г. като лектор в катедрата по психология към Философски факултет на Софийския университет. Преподавах неврофизиология (Павловото учение) на философи и психолози, водех курсове по медицинска психология и кратък курс по история на психологията. Имал съм много добри учители по психиатрия в България. Един от професорите (Георги Узунов) беше ученик на Ернст Кречмeр (Ernst Kretschmer 1888-1960), а другият, Никола Шипковенски, е учил при Бумке (Oswald Bumke 1877-1950). Шипковенски бе не по идеологически причини, а принципно враждебно настроен към Фройд – точно като своя известен учител от Мюнхен. Този мъж имаше една приятелка лекар от клиниката, която аз познавах добре и която изклюкарствала: „Николай използва свободни асоциации в неговата работа с пациенти.” И той ме критикуваше в своите лекции пред студентите, в мое присъствие като негов асистент, без да спомене името ми, но все пак се чувствах заплашен. В една малка група лекари четяхме и дискутирахме Фройд почти тайно. Така у мен се събуди интересът към работата със свободни асоциации. Имах един пациент в Университетската клиника, когото положих на една кушетка и слушах неговите спонтанни разкази за болестта му. Не правех някакви специални тълкувания, но фактът, че аз слушах с искрен интерес неговата лична история, бе причината той да се подобри психично. Изначално аз всъщност се интересувах от неврология и още като студент участвах в една група за изследване на разпространението и клиничните форми на множествената склероза (MS) в България. По-късно моите интереси се пренасочиха и благодарение на учителите ми (Узунов и Шипковенски), които бяха опитни клиницисти, станах психиатър.
К. П.: Някакви мисли за невропсихоанализата?
Н. К.: Аз съм скептичен относно невропсихоанализата, но уважавам усилията на неврофизиолозите. Как знанията ни за мозъка ще напреднат до такава степен, че да могат да ни дадат разбиране за психични съдържания? За мен е невъзможно да си представя как ще стане това. В едно писмо до принцеса Елизабет от Бохемия Декарт, този „с всичките свои грешки”[1] признава, че за да разберем отношението между тялото и душата, трябва да живеем и да се въздържаме да мислим (“il faut vivre et s’abstenir de méditer”). В курса, който водих върху „Въведение в психоанализата” в Психоаналитичния институт в Стокхолм, винаги цитирах Грисингер (Wilhelm Griesinger, 1817-1868), най-прочутия немски психиатър на 19-ти век. Той категорично твърди, че психичните болести са болести на мозъка. В своята известна книга „Психична патология и терапия“ („Mental Pathology and Therapeutics”) (първо немско издание 1845) той казва: „… и даже ако знаем подробно какво се случва в активния мозък, и даже ако можехме да проникнем във всички процеси, химични, електрически и т.н. – до каква полза ще ни доведе всичко това? Осцилации и вибрации, тези електрически или механични явления, това не са психични състояния или представи; как те се превръщат в такива, е един въпрос, който всъщност ще остане неразрешен до края на света и аз вярвам, че ако един ангел слезеше от небесата и обяснеше на нас всичко това, нашият разум не би бил в състояние да го схване.“
Бъдещето на психоанализата
Н. К.: Имаме възможност да изучим много неща с психоаналитичния метод и съществуват много примери за това. Например Кохут (Kohut) допринесе за разбирането на нарцистичния пренос, Уиникот (Winnicot) откри преходните явления, Бион (Bion) допринесе със своите трудове за разбиране на психозите. Мелани Клайн, която винаги говореше за себе си като за последователка на Фройд е според мен най-успешният изследовател на оралната фаза. Аз не съм песимист за бъдещето на психоанализата и считам, че кризата в психоанализата отчасти е създадена от самите нас. Съществува голяма несигурност у нас самите за това, което знаем и можем. Ние нямаме и не ще имаме отговор на всички въпроси.
Аз поставям под въпрос всички тези когнитивни теории, в които липсва интерес към историческите явления. Ние се нуждаем от историята, без знание за нея всичко може да се повтори – тиранията на идеологиите, нашите собствени травми. Това е много неприятно.
К. П.: Твоето собствено обучение по психоанализа?
Н. К.: Започнах обучението си през 1974 г. Тъжно е, че мнозина от моята група не работят като аналитици днес. Някои напуснаха дружеството, други са покойници. Мои колеги от курса са Andreas Murray, Per Mindus, Elizabeth Lagerkrantz, Alex Castoriano, Stig Enger, Inger Larsson, Ulla Westanmo-Parland, Leif Wahlqvist и Ulla Bejerholm. Централни фигури в дружеството по мое време бяха Laios Székely и Carl Lesche, както и Annastina Rilton, която много почитам и уважавам. Esther Lamm бе също една важна личност в дружеството, както и съпрузите Edgardh и Ulf Tidén. Помня, че като кандидат участвах в една учебна група на Carl Lesche заедно с Bo Larsson и между другото изучавахме „La vie et mort en psychoanalyse” от Лапланш. Имам хубави спомени от това време. Тъжно е, че Lis Lind, Bo larsson и Andràs Pöstényi напуснаха дружеството. Те ми липсват.
К. П.: Твоят работен опит в Швеция?
Н. К.: Дойдох в Швеция с работен договор поради липса на лекари в някои области на страната. Не бях емигрант. Първо работих в Норботен (Северна Швеция), а след три години се преместих в Стокхолм, в психиатричната болница Льонгбро (Långbro). Това беше една прогресивна работна среда с колеги вече аналитици като Clarence Crafoord, Gunnel Knave и Lis Lind. Имах контакт с много лекари и психолози, които супервизирах в тяхната психоаналитична терапия с психотични пациенти. По-късно преминах към собствена частна практика като психоаналитик, но продължих груповите супервизии.
К. П.: Продължаваш ли да развиваш твоите идеи за архаичните обекти и отношения?
Н. К.: Да, продължавам да работя върху въпроса за репрезентациите на първичните обекти в пространствените им отношения с телесния Аз – специално разцепване проекцията на майчиния образ в дясната половина на архаичното пространство. Излезе един сборник на български с една моя по-дълга статия: „Понятието за архаичното пространство и неговата употреба в психопатологията”. Заглавието на книгата е: „Съвременна психоанализа: Срещи в България”, която съдържа статии от Юлия Кръстева, Патрик Кейсмънт, Питър Блос-младши, Дейвид Тъкет, Хорст Кехеле – за да спомена някои от тях.
Работех с много от текстовете на Дидие Анзиьо, когото срещнах за първи път през 1987 г. Ние имахме постоянна връзка чрез писма и лични срещи до неговата смърт през 1999 г. Бе искрено заинтересован от моите идеи за архаичното пространство и следваше и насърчаваше тяхното развитие. Той наистина ми липсва. Бях редактор на шведския превод на неговата книга „Аз-кожа” (“Le moi – peau”), която третира клинични наблюдения върху универсални, основани на тялото фантазии. Това е един съществен принос към психоаналитичната теория, понеже тези фантазии могат да се открият във всяка психоаналитична практика.
Аз вярвам в психоанализата, тя е едно от най-големите постижения на западната цивилизация и е повлияла на всички науки, които имат за обект човека. Една психология, която не може да обеме събраното знание за сънищата и митовете, не заслужава името си. Помислете например за древногръцките митове, в тях можем да открием почти пълно познание за несъзнаваното. Те са като сънища, които трябва да бъдат тълкувани.
След разговора с Николай мислих дълго върху психоанализата и емиграцията и какво общо имат те. Първата е едно пътуване във вътрешния свят, втората – едно пътуване към една друга страна. От нито една от тях човек не може да остане незасегнат, след тях той никога не е същият.
[1] Вж. Antonio Damasio Descartes’error: Emotion, Reason and the Human Brain, Putham, 1994, revised Penguin edition 2005.
